Едно време, когато дните се нижели красиви като перлена огърлица, имало една малка поляна. Сгушена в прегръдките на вековни дъбове и букове, тя не пречела никому. Била красива в своето различие и привличала пътници от близо и далеч.Те обичали да се дивят на простичкото й величие и не забелязвали красотата на гората, която я пазела. Даже Горската фея, която обожавала да танцува по горските цветя, обичала да спира на светлото кътче и да гледа небето. Гората, обаче, била завистлива. На нея не й харесвало това, че малката полянка, която пазела, привличала повече внимание от самата нея.

- Поляна като поляна.- мислела си тя - Просто едно пусто парче тревиста земя- няма цветя, няма храсти, няма дървета, няма нищо. Защо толкова я обичат? Един ден, може би вчера, може би преди 200 години, гората решила, че трябва да изгони поляната.Тя казала на една птичка да иде и да доведе хората. Те щели да й помогнат. Животинката се дърпала, дърпала, но разперила крилца и литнала, мърморейки недоволно под човчица. Стигнала до едно селце и седнала на прозореца на първата къща в селото.

- Чик- чирик, чик- чирик, добри човече, ела да видиш. Гората иска твоята помощ. Трябва да изгоним поляната, за да могат всички да се радват само на нея. Човекът се зачудил:

- Как ще изгоня поляна? Как ще я преместя, тя е просто земя.

- Ти чуй, че гората не я иска вече. Махни я както си знаеш.

Станал човекът и събрал мъжете на селото. Хванали се те и отишли при гората. Тя ги попитала:

- Разбрахте ли как да изгоните поляната?

- Разбрахме- рекли те.

Излязъл първият човек, вдигнал ръка и отсякъл едно дърво. Излязъл втори и той отсякъл едно дърво. Пръснали се и останалите и „прас- прас”, изсекли цялата гора. Така гората се изгубила. А поляната? Поляната още си стои там. Ще стои там и занапред. И колкото завистливи гори да се опитват да я изгонят, тя винаги ще си стои там, а те ще се погубват, давещи се в собствената си злоба.