Дори и най-умелите в етикета понякога се колебаят колко да оставят

Келнерът се приближи към нас, покашля се учтиво като някой английски иконом от разказите на Удхаус и запита:
„Извинете, нима не сте доволни от услугите ни?"

Зяпнахме. Посещавахме любимия си китайски ресторант поне два пъти седмично и бяхме убедени, че сме демонстрирали любовта си към заведението без почва за съмнения.

„Защо питате?" – примигнах учудено.
„Бакшишите – отговори той, – много са малки."
Тъй като никога не съм наясно колко трябва да оставя в различни ситуации, бях изчела каквото намерих относно етикета при оставянето на бакшиши. Статиите в лайф списанията, пътеводителите и всички други източници на информация бяха единодушни –

10% е достатъчно възнаграждение

за персонала, освен ако не са ви впечатлили с извънредна учтивост и старание.
Като редовни клиенти, които не се ограничават при задоволяването на кулинарните си капризи, изчислих, че месечно им осигуряваме оборот от над 400 лв., и оставяме бакшиш от около 50 лв. – а по онова време 300 лв. се смяташе ако не за добра, то поне за прилична заплата. Изглежда възгледите ни за стойността на парите се разминаваха.

Според мен, бях повече от щедра – беше в началото на 2000 г., България точно се посъвземаше от трусовете през 90-те и много клиенти не си правеха труда да изчисляват десетте процента като нас. Те следваха друго правило – просто оставяш лев или два.
Разбирам логиката им – в крайна сметка,

защо бакшишите да са обвързани с направените поръчки?

Дали ще ми донесе чаша чай, или печена патица по пекински, сервитьорът изминава все същия път до масата ми, нали? Да не говорим, че така или иначе вероятно получава и процент от оборота.

Бях възмутена, и убедена, че съм права. Повече не стъпих там.
На обратната скала бе персоналът в една вече, уви, затворената механа на Дондуков. Обичахме да ходим там след бурен купон – забелязвайки измъчените ни от махмурлука физиономии, келнерите преустановяваха тракането с вилици и лъжици, съпровождащо подготовката им за деня. Тихо като призраци, пристигаха със спасителното шкембе и запотени бири. Впечатлени от проявеното от тях състрадание, им оставихме над двойно повече от очакваните 10% – все пак, поръчката ни бе на доста скромна стойност.

Чудо! Келнерът обидено ни върна рестото до стотинка

– работим на процент от оборота, призна той. Настояхме да възнаградим отличното обслужване, но те така и не приеха дори стотинка.

В други мои любими заведения, които посещавах толкова често, че бях завързала топли връзки с всички служители, имахме специално споразумение – след заплата ще съм по-ларж, а в дните, когато ми се налага да броя останалите ми левчета, няма да оставям бакшиш.

Мнозина забравят, че допълнително възнаграждение се полага и на момчето, което носи пицата ви у дома, въпреки че в цената е калкулирана доставката. Все пак, спестил ви е не само разходката в дъжда, но и цената на бензина, който щяхте да изхарчите, за да отидете на място. Обикновено в тези случаи не изчислявам колко да дам като процент от сметката,

просто добавям лев или два

– в зависимост от настроението ми и от това колко дни остават до заплата.
Тъй като си падам по ресторантите и съм готова да се лиша от други удоволствия (и дори необходимости), за да задоволя тази страст, опознах етикета на бакшишите в подробности.

Наскоро обаче ми се наложи да отида на фризьор – подвиг, на който се решавам не по-често от веднъж на няколко години. Избрах кварталния салон, защото харесах прическата на фризьорката – според мен, какво по-добро доказателство може да предостави за уменията си? Нямах идея обаче дали трябва да ѝ оставя допълнителна сума над цената, която ми поиска. Посъветвах се с познати, разбира се.

„При фризьорите зависи от цената,

– обясниха ми те. – Ако каже 14 лв., оставяш 15. Ако спомене кръгла сума, даваш точно." Не бях сигурна обаче как да постъпя с 12 лв. – изглеждаше ми много да дам три отгоре за доста проста процедура, а и бях доста позакъсала в момента, затова не оставих бакшиш. Макар че доста се притеснявах как ще реагира тя, скоро се успокоих – все още ми говори и ме поздравява, като минавам по улицата. Изглежда не съм я обидила. Срам – не срам, реших все пак да попитам.

„Жените обикновено постъпват като теб – каза тя. – Мъжете обаче винаги са щедри."
Не съм сигурна обаче дали наблюдението ѝ е представително за целия бранш, или просто се дължи на чаровната ѝ усмивка.
Виж,

такситата са друго мое редовно финансово прегрешение

Обикновено пътниците закръгляват сумата с не повече от лев, по-рядко – с два. Аз обаче споделям друго верую – тъй като някои от най-забавните истории, които съм чувала, са идвали именно от таксиметрови шофьори, възнаграждавам ги допълнително за словоохотливостта им. Смятам, че развлечението, което ми доставят, понякога заслужава да им платя сметката дори двойно.

В резултат на това, ми се е случвало някой от тях да ме познае и спре на улицата, когато се прибирам от работа.
„Днес нямам пари." – заявявам, твърдо решила този път да съм съвестна.
„Качвай се да се поговорим" – този път проявяват щедрост те.

Въпреки че презрителното наименование „бакшиши" се използва именно за таксиметровите шофьори, аз съм им заклет почитател.
Вероятно късметът също играе роля – почти никога не ми се е случвало да попадна на брояч с „помпа". Когато това се случи обаче, съм готова да споря и два часа, но да не платя надутата сума.

Аз нямам щастието да съм богаташ с лична прислуга, но ако сте от привилегированата класа, не забравяйте, че

по коледните празници от вас се очакват друг вид бакшиши

– парично или предметно възнаграждение за обслужващия ви персонал.
Каква щедрост ще проявите е въпрос на лична преценка, но опитайте да откъснете от сърцето си поне половин месечна заплата.

Няма да навреди да наградите специално персонала и на любимото си заведение (поне ако, подобно на мен, сте го превърнали във втори дом). Тази година не мога да си позволя кой знае каква разточителност, но подготвих скромни подаръци не само за келнерите, но и за готвача. И без това не мога да изчисля колко пари са ми спестили, като съхраняват забравени от мен вещи.

Що се отнася до хамалите,

които също очакват бакшиш, ще останат разочаровани, поне що се отнася до мен. Наскоро ми се наложи да използвам услугите им за превоз и ми поискаха такава сума за съвсем кратък курс, че ми настръхнаха косите. Според мен този сектор на услугите плаче за по-усилена конкуренция, и докато ми искат 50 лв. да преместят един диван на пет преки, няма да получат нито лев допълнително от джоба ми.

Често, притиснати от чувство за вина или от страха, че ще ни помислят за съвременния вариант на Чичо Скрудж, се чувстваме задължение да оставим бакшиш. Всъщност, допълнителното възнаграждение е доброволно, и никой не може да ви обвини, ако решите да платите точно до стотинка.

Разбира се, това може да доведе до нежелани последици – да ядете студена супа и да пиете топла бира, пицата ви да пристига, заприличала на подметка, а домашната помощничка просто да замита боклука под килима.
Макар че разбирам причините за подобно

дребнаво отмъщение,

хич не съм сигурна, че то е етично. Все пак, аз изпълнявам професионалните си задължения според максимума на възможностите си, без да очаквам бакшиши. Същото се отнася за строителите, учителите, продавачката в магазина, библиотекарката... Ако сервитьорите в ресторантите разчитат на щедростта на клиента като допълнение към уговорената ниска заплата, да обявят това открито като добавят 10% за обслужване към сметката.

В противен случай споровете „за" или „против" бакшишите, както и тревогите ни колко е редно да оставим, ще продължават вечно.

Мненията по въпроса са толкова, колкото и хората по света.
Някои нямат нищо против да се простят с левчетата, подпъхнати под чинията, когато напускат ресторанта, а други принципно възразяват срещу подобна практика. В някои азиатски държави, като Китай или Япония например, тази традиция е непозната – освен на местата, посещавани от чужденци.
Други вярват, че

бакшишите са остарял обичай,

който не отговаря на съвременните идеали за социално равенство. Икономисти пък отричат даваното на ръка допълнително възнаграждение в сектора на услугите като чудесен пример за избягване на данъците.

Колко ще оставите на келнера, камериерката в хотела, фризьора, доставчика на пица или таксиметровия шофьор зависи единствено от личната ви преценка. Историческо погледнато, бакшишите вероятно съществуват от времето, когато един неандреталец дръпнал камъка на пещерата, за да мине друг. Така че, каквото и да говорят противниците на тази практика, краят ѝ едва ли ще настъпи в обозримо бъдеще.

Е, аз мога само да се надявам, че някой ден тя ще се разпростре, за да включи и авторите на хонорар.