Поглед през прозорчето на живота

„Прощавайте много, мога ли да попитам за работа?” Заедно с нахлулия уличен шум през порталната врата пред мен застана мъж на средна възраст – здрав и набит. Побелялата му глава издаваше годините. Големи очи допълваха притесненото излъчване на лицето. Човек с вътрешна интелигентност и външен отпечатък на реалния живот. Замислен, угрижен, затворен.

„Имате ли работа за общ работник?" – продължи смутено, като гледаше малко встрани. Умишлено избягваше среща на погледите. Нещо силно ме прониза и аз напуснах кабинката, в която преминаваше работния ми ден. Доближих се до този нов кандидат за работа.

„Учител по история съм. Закриха училището в нашето малко градче и сега обикалям големия град за работа. Готов съм на всичко." За секунди се пренесох в негов час и слушах, зяпнал емоционалния разказ за Васил Левски и революционните му обиколки из страната. Чул кратката му изповед, отговорих с вълнение „Съжалявам, но местата за общаци са заети от мургавите наши роми." Кратко и ясно. Недочакал края на отговора ми той с културно кимване пое обратния път през портала.

Кабинката с прозорче. Колко истински и различни съдби се „подават" често от там. Моята работа на портиер в тази фирма ми дава възможност да ги виждам и чувам първи.

Инструктиран относно необходимите кадри и специалисти с качества  за производството ни, задавам началните въпроси към желаещия да работи.

Изправя се пред прозорчето поредният кандидат за работа. Чувам неговата професионална одисея и сякаш вдигам или не бариера за трудовото му развитие. Тоест, срещата му за работа спира до това прозорче или неговите данни го завеждат на съответните етажи за необходимите срещи с отговорни лица относно реализация на труда му. Как изживяват желаещите тези неочаквани „интервюта" рано, рано още при кабинката с прозорче? Много често след срещата с тях си премислям миналото, настоящето и бъдещото на тази страна.

Когато спрат пред прозорчето кандидати, готови да работят, но само като общи работници или метачки и чистачки, какво да си кажа? Или младо неопитно момиче или момче от някой дом за сираци попита за работа, какво да си мисля? А когато смутено застанат учители с дълъг стаж или млади висшисти само с една диплома в ръката, готови на всяка работа, човешки как да реагирам? Тези млади хора, проверени и одобрени за работа в производството, несвикнали на темпото на труд и недоволни от заплащането бързо поемат обратния път през портала навън. И като ги гледам как се отдалечават си представям следващата кабинка с прозорче пред която ще застанат с молба за работа. Въпроси, въпроси, въпроси...

В паузата между тези посещения отделям поглед от предната страница на голям наш ежедневник. Написаното там – „ЕВРОПА НИ ЗАДЪЛЖАВА ДА УВЕЛИЧИМ ТРАЙНО БРОЯ НА ВИСШИСТИТЕ У НАС" ме навежда на размисъл. Ами ако и по другите кабинки с прозорчета е пак същото. С такива кадри ли ще изтласнем от дъното родната икономика? Как и с какво ще заменяме липсата на квалифицирана работна ръка? Само желание за работа достатъчно ли е за възхода на нацията ни? Отново въпроси, въпроси...

Скоро някой от поредните, преминали през страната ни видни европейски специалисти беше казал „Изгладете положението със създаването на кадри от средните училища. Там работете усърдно!"

Хубаво казано, ама каква е действителността? Ето този професионален техникум за кадри от нашето производство в големия ни град е пред закриване. Малко желаещи, които с мъка ще завършат, може би. Идва един ден и те застават пред прозорчето с желание да започнат работа.
Така месец, два и гледаш през него как поемат обратния път навън от фирмата. Защо, и те самите не могат да обяснят. А горе, по етажите, верните труженици от старото поколение с умение и умора творят на професионално ниво. Само че, докога така?!

Единствено с тях ли ще се отдели от дъното българската икономика? С какво качество ще превземаме външни пазари? Това забързано текучество на кадри води ли до положителен резултат? Как и с колко ще ни се повишава стандарта на живот в страната ни? И пак въпроси, въпроси...

На седмичника с големи заглавия е изписано: „Могъща българска фирма построи в столицата три супер небостъргача с много офиси и магазини за 3000 нови работни места." Същата фирма е – допълва поредният кандидат за работа, подал глава през прозорчето и вперил поглед в големите букви. „Тази могъща фирма остави без работа 2000 опитни специалисти като закри нашия завод в града. Аз съм един от тях и сега питам за работа каквато и да е". „Нищо не мога да предложа." – отговарям аз. За пореден път отклонявам желанието за работа на човек, застанал пред прозорчето. „Търсят се само специалисти по............." – отговарям с разбиране. Моето човешко съпричастие не помага. Реалната истина е непоклатима. С така оформящата се „армия от специалисти трудно ще побеждаваме!" Просто в България сега няма достатъчно „бойци и бойни полета за героични и победоносни битки!"

„Батко, има ли работа тука?" – тъмна рошава глава разсея мислите ми. „За нещо като общак, да нося тежко"– белееха зъбите на поредния кандидат. Обицата на лявото ухо се поклащаше в ритъм с думите му. „Четвърти клас съм завършил" – с гордост отговаряше младежа на въпросите ми." Ех, момче, момче, четвърти клас! Защо не си учил, бе? – не се стърпя и му отговори чакащият мъж малко встрани от прозорчето.

„Ето аз навремето учих в техникума и тук, в този завод изкарах цели 38 години. Сега дойдох да си видя колегите, живи и здрави ли са."

Загледах се и в него. От лицето му струеше ведрината на заслужен отдих. Отруденото му тяло беше малко килнато на една страна. Очите му, живи, в синхрон с думите, които бащински редеше на момчето. Оставих за момент тази случайна среща на поколенията. Погледът ми премина през тях, излезе на тротоара и се спря в преминаващия покрай фирмата млад мъж.

Той беше същият, по който всеки ден си сверявах часовника. Часът е 11.30. Дълги кичури коса се спускаха под спортната му шапка. С изрязан потник, с къси панталони и с блуза в ръка вървеше по широкия тротоар. Походката му беше едра и стабилна. С голяма крачка превземаше тротоарните плочи в посока към дома. Всеки божи ден това момче се прибираше след края на своя трудов делник. Да на обяд! Защото в тъмните часове на утрото той е започнал професионалния си труд! Често, вървейки пеша към работното ми място сутрин, се сблъсквах по улиците на града с неговия екип. Те изпразваха казаните за смет. Той с вещина боравеше с лостовете на тази сметосъбирателна техника. Сънен се спирах да го гледам. Беше атрактивен.

Не се пасваше много на колегите си. Имаше голяма доза сигурност и умение в действията му. Определено си харесваше занаята. Това момче беше намерил себе си в това объркано време.

Изпратих го с благодарствен поглед по дългия тротоар. То се трудеше честно и отговорно в своя трудов ден. Сега уверено вървеше към заслужена почивка. Моите кандидати още бърбореха пред кабинката! Бяха се разговорили по някакви техни теми. Затворих прозорчето към тях и включих обедните новини по радио касетофона.

Поредният кандидат за президент, вече президент, тогава обещаваше 2000 нови места в китно балканско градче.

Градче, голямо, колкото квартала, в който се намира нашата фирма с прозорче на портала...