Спасението от черногледието на ежедневието е пожелателно, желателно и възможно

Струва ми се, че напоследък всички хора около мен започнаха да страдат, ако не от депресия, то поне от цял „букет” болести или по-точно – може би от хипохондрия. Масово. Че сме болен народ, болен сме – челните места по процент на заболяванията в класациите в света и в Европа са все наши. Че сме застаряваща и бързо изчезваща нация, която пак се класира на челно място, е факт. Но и, че започваме да психясваме на тема болести, също е факт. Или поне това наблюдавам сред моя кръг познати. И близки. И един-двама от приятелите ми. И съседи – дори в асансьора това е основната тема, която те връхлита щом след поздрава сбъркаш да попиташ спътника си как е...

Установих, че разговорите с познатите ми постепенно заприличват на телевизионни предавания

Не отричам нито огромната полза от здравословния начин на живот, нито уменията на истинските ни народни лечители и билкари, нито родната ни медицина, нито постиженията на източната медицина, нито духовните практики, нито древните познания в областта на астрологията и нумерологията, но когато това е фикс идея, настанила се на широко в главата на говорещия, ми идва в повече.

В целия този тюрлюгювеч в общуването,

Различаваме се от възрастните си родители само по това, че не сме се пристрастили неспасяемо към сериалите, лекарите, знахарите и врачко-баячките. И че още някои от нас ходят и на работа.

Доскоро мислех, че здравните предавания трябва да бъдат забранени за пенсионерите, защото ги превръщат в хипохондрици, но с претенции за знанията на всеизвестния д-р Хаус. Сега си мисля, че трябва да бъдат забранени за всички по-възрастни от първокласници. Както и филмите с медицински сюжет.

Затова спрях преди години да гледам телевизия

Писна ми. Не искам да живея в огромна болница. Не искам да се депресирам непрекъснато от оплаквания и разкази на „страдалци". Познавам сериозно болни хора, познавам инвалиди, както и тежко и фатално болни хора, които са по-ведри и по-големи оптимисти от нас, тези с нормалните за възрастта ни проблеми. Те не обсъждат постоянно състоянието си. Те живеят и се борят с него мълчешком. Често даже им се налага да изслушват пълна сводка за „болестите" и да съчувстват на поредния вманиачен и търсещ разбиране хипохондрик.

Какво ни става?! Изпушихме, изперкахме, луднахме. Скачаме от стрес в депресия, от меланхолия в еуфория, от мрънкане в мълчание, от гняв към апатия. На всички ни е трудно. Много трудно. Независимо на каква възраст сме.

Но нека, когато не сме болни, да не се чувстваме болни

Нека, когато сме здрави или в добро физическо и психическо състояние, престанем да се оплакваме и да преувеличаваме болежките си. Защото самовнушението може да доведе както до чудеса, така и до тежки ситуации , състояния и болести, които никой не желае да присъстват в живота му, но извиква с постоянното говорене за тях. Думите имат реална сила, а подсъзнанието чува всичко и се старае да осъществи чутото. Има една популярна сред имунолозите мисъл, която казва, че подсъзнанието подслушва имунната система. След което се старае да възпроизведе бързичко това, което е чуло.

Спрях да гледам телевизия и за да се спася от ужасяващи новини, пошлостта на всякакви скудоумни състезания и предавания, чалгарщината, която струи, не, лее се от екрана като всемирен потоп. Нужната ми информация намирам в Мрежата. Подбирам филмите – предимно европейски, и книгите – само по мой вкус, а не според това коя книга е модерна и нашумяла. Слушам всякаква хубава музика. Без чалга. Нито е хубава, нито е музика. Според мен, разбира се.

Имам приятели от детството и много познати. Ограничих контактите си до тези с приятелите, с които тръгнахме да превземаме живота, когато още бяхме с къси панталонки и гуменки, а родителите ни правеха хайки из махалата, за да ни приберат по домовете ни вечер. Когато имахме къщи с дворове и лятото ухаеше на зеленина и цветя, а не на бензин под прозорците на апартаментите ни.

Когато имаме възможност, ходим на театър, концерти, представяния на книги и изложби, правим си кино вечери в дома на някой от нас, излети, разходки в парковете и по малките улички на града ни, уличките и градинките от детството ни (доколкото са останали, но пък когато ги няма се опитваме да си припомним в подробности кое къде и какво е било, което е отлична тренировка за поуморената ни памет) – все заедно, все същото онова войнство от времето, когато вярвахме в красотата и добротата в живота. Държим се здраво един за друг, ходим си често на гости, летуваме заедно, често и на палатки, когато сме на риболов или когато нямаме пари за квартира. Отдавна не говорим за почивка в хотел, но това не ни пречи да почиваме чудесно.

Даже мечтаем и се опитваме да вярваме,

че поне най-важната от мечтите ни ще се осъществи, е, надяваме се, че и другите също. След пенсионирането на всички от групата ни. Може би ще разкажа за нея. За голямата мечта. Може би нашата мечта ще стане мечта и за някой друг. С удоволствие ще я споделим и подарим, ако, естествено, някой се интересува. И ако някъде тя вече не живее напълно осъществена, но дори и така да е, винаги може да се допълни и разнообрази с нови идеи. Докато дойде време да й вдъхнем живот, ще продължим да се срещаме колкото може по-често.

Наричаме срещите си „бягство на Острова".

Приятелският кръг, който ни спасява от цялата лудост в ежедневието ни.