Връзката между човек и куче е връзка между другари

Така се случи, че връщайки се от работа всеки ден минавах през обширната поляна (наречена околоблоково пространство) и се любувах на хората, извели своите питомци-домашни кучета от различна породи, на разходка. Над всички се открояваше един вълчак с кафяво–черна окраска, мощни лапи и телосложение на пума, готова за скок. Неговият собственик, в напреднала възраст, с посребрени коси, с осанка, в спортно облекло, ловко подхвърляше дървената щафета за изработване рефлекси у животното. А то с радостен лай я хващаше още в летеж и устремно я подаваше в ръцете на стопанина си. После двамата засядаха в откритото заведение в края на парка. Стопанинът  се оказа, по думите на мой познат, бивш офицер от гранични войски, откъдето се обясняваше наличието на подобно обучено куче - най вероятно подарък в края на кариерата.
Та той сядаше на последната маса откъм градинката, поръчваше бира за себе си, а на кучето, както разбрах по- късно на име – Херкулес, пържола в тарелка за еднократна употреба.
По някое време, докато аз отмарях на по питие, идваше жена на средна възраст, възпълничка, с тясно прилепнала по тялото рокля на капки и жакет с тъмна околошка около ръкавите и яката. Тя внимателно подканяше нашия познат за вкъщи. Когато той с рязко движение понечваше да стане, тя дискретно го подкрепяше за ръката и така двамата, придружени от домашния любимец, се прибираха към дома. От сервитьора, който обслужваше заведението научих, че господинът му е редовен клиент и винаги оставя добър бакшиш. Преди година – ми каза той, този благороден човек  получил инсулт и сега това е единсвеното, което му е позволено да прави. Дълга разходка с любимото куче и чаша бира.

Така минаваше времето и едно от любимите ми места след дългия изнурителен работен ден беше градинското кафене в квартала. И всеки божи ден при хубаво време се повтаряше една и съща картина, която никога не ми омръзваше. Доброто вярно куче внимателно следеше с поглед всяко движение на стопанина си и бе готово да изпълни и най трудната команда. Репертоарът бе почти винаги един и същ и с повторения до съвършенство-подхвърляне на дъревната палка, "случайно " изпадане на жокейската ръкавица и връщането и на стопанина, но най-интересен бе номерът с подхвърляне на монета, която обученото животно хващаше още във въздуха и я поднасяше с благоговение на стопанина. Види се, не само аз бях любопитният зяпач на зрелището, защото и други хора, излезли на кафе, на разходка и млади майки с колички, следяха изявите.

Няма да забравя и един инцидент

Няма да забравя това поведение на дресираното животно-неговия устремен бяг, внезапното спиране при командата и този миролюбив жест с изпънати напред лапи и торс плътно до земята. То сякаш искаше да ни каже – не се бойте, аз виждам всичко и зная какво правя. После тази негова поза или стойка щеше да ме впечатли при друг един много тъжен повод, но за всичко поред.

Беше по време на Голямо Богородична задушница –

От тогава до днес при хубаво време то се промъквало, по неведоми пътеки, до гроба на своя стопанин, лягало на могилката с изпънати напред лапи и така в безмълвие оставало докато някой непосветен в тайнството не му подвиквал. Тогава се сетих, че това вярно животинче днес, на този свят ден, увлечено от потока тъжно пристъпващи хора бе дошло ,да "почете" стопанина си. Посочиха ми гроба - приближих се тихо, за да видя и запомня за цял живот онази покъртителна картина.

Херкулес бе прилепил, сякаш в прегръдка, плътно тялото си до земята, с изпънати напред лапи и глава на надгробната могила - вярното "до гроб" животно, в тихо примирение скърбеше по своему за тежката загуба на своя приятел и другар - Човекът.