Едно пътуване към видимата невидимост

Последните десет минути преди лягане са строго лични при всеки човек. Воаяжът от кухнята, през спалнята до разстланото легло, е момента на отърсване от цялото ежедневие. А когато се случи и петък, с привкус на съботно-неделна почивка, мислите ти лениво се влачат ведно с домашните пантофи, през задължителното запасване с долнището на пижамата.
Тъкмо държа завивката и се каня да я метна през глава – внезапно, остро дрънчене ме кара да приклекна. Втори звън!...Трети?!
Повличам чехлите към кухнята. Звъни стационарният телефон! Преди четири месеца подписвах договор за мобилния си апарат и ми предложиха да прикрепят опция: домашен телефон-подарък, за същата цена...изобщо бля-бля-бля...Струва ми се, в магазина демонстрираха как грачи тази моя нова придобивка, но от тогава до момента, за пръв път го виждах в работен режим.И кой ми кажете, в днешно време използва стационарен телефон?

- Т-ъ-ъ-р-р-р-р... - след осмото придрънкаване, посягам с всичка сила да „смеля" нахалника.
- Уф, най-после! – извира от слушалката. – Таньо, нямам време! Само ти единствено можеш да ми помогнеш! Така-а...трябва ни една малка икона, едно бяло цвете, два плика и парче восък! Запомни ли?
- К-какво! – не знам как се получи, но с едната ръка държа слушалката, а с другата повдигам проклетото пижамено долнище.
- Въобще не съм се и съмнявала, че ще се съгласиш.То-о... и за тебе може да ти е от полза, нали пишеш някаква книга?...Хайде сега чао.Чакай ме!Имам страшна нужда от приятел, чеденце, разбираш ли?
Полека затварям проклетия стационарен телефон. Свободния му сигнал ми пили нервите. Придърпвам стол, за да се тръшна и обветря. Гласа беше на Дора, приятелка от студентските години. Всъщност, аз бях първи курс, а тя току-що завършила когато се запознахме, затова съм и вечното „чедо".И кога бе това?...Ами-и... В миналия век, естествено! Преди двайсет и пет...трийсет години. Да, някого бяхме неразделни, но държавните ни промени и елементарните битовизми..."Как може да се промени човек, мърморя си. Дали пък е от грижи по много възрасни родители?...Не беше ли казала, че отива да живее на село при тях?" Присещам се и за друго – ами ако я изнудват? Какво искаше – икона, цвете...бяло да бъдело!..."Пълни глупости!", изпъвам се в леглото.Усещам топлина в гърдите."Милата тя, не ме оставя вътрешният глас, ами ако е някакъв постравматичен стрес и наистина се нуждае от приятел"

Когато се материализирам на седалката до Дора във великия и автомобил, в знак на протест, решавам да мълча. Ей така, дума няма да обеля докато тя не ми се изповяда. Нека да разбере – приятел съм и това означава: готова на всичко. Но пък „всичкото", би трябвало да има граница, майната му!
Най-странното е, че и тя мълчи. Шофира внимателно, но бърза. Изпреварва обмислено и непрекъснато следи огледалото за обратно виждане.
Към шест и половина се развиделява.
- Що не пуснеш парното? – не издържам.
- Нямам... - отговаря, но тона и не е извинителен – искаш ли да караш ти? От вчера не съм мигвала.
- Може – съгласявам се – А ти кога най-после, ще ми кажеш какво точно?...
- Какво ми се е случило ли питаш?
- Крайно време е, не мислиш ли?
- Искам да видя нещо което е хем не видимо – хем видимо...

Да пипна нещо което е и материално и...го няма същевременно!

следва тук